Какво се случи с образованието?
Няколко дни след началото на новата учебна година традиционно започваме да си задаваме въпроси. Защо и откъде са тръгнали размислите ли?
Еми ето. Преди време четох неаполитанските романи на Елена Феранте. Действието започва през 50-те години на 20-ти век, когато двете героини са още деца. И там – в книгата – те мечтаят да ходят на училище, да четат. Лишават се от някакви неща, изяждат дори по някой и друг шамар. И продължават да искат да учат. Няма да разказвам повече😊.
И после пък един ден синът ми ми показва клип с негово участие. Началото на 21-ви век е и детето ми е в час по музика. Някъде към 6-ти клас. В един момент синът ми започва да пее – с други думи да вика. Госпожата го изгонва на минутата от часа. /Обръщам внимание, че този текст не е защитна реч на моето дете или обвинителна такава спрямо госпожата/.
И все пак … Изминали са някакви 50 – 60 години между тези две препратки. И момичетата, които са давали всичко, за да учат и да ходят на училище, постепенно са изчезнали. Изпарили са се. На тяхно място са се появили млади хора, за които училището е непоносимо, скучно и какво ли още не.
Тук идва разбира се въпросът: Какво се е случило С образованието? Какво му се е случило НА образованието? Защо децата, младежите не искат да ходят на училище? Какво се е загубило?
Естествено е да се появи и следващ въпрос, даже поредица от следващи въпроси: Какъв е моят / нашият отговор? Идея? Път? Какво предлагаме всъщност? Какво искаме да Ви кажем?
Както се вижда и на снимката ние намираме отговорите, ние намираме светлината най-вече в природата и в неформалните форми на образование. Това не значи, че другото не трябва да съществува. Но не и да бъде почти единствено. Защото… Защото казано по-простичко – Вие обичате ли да седите по 6 – 8 часа и основно да пишете? Моля Ви да бъдете честни😊.
Текст: Румяна Георгиева
