Изгубената човечност
Чета статия за историята на Mohammad Hassan, за смъртта му по пътя към К2. Чета и други статии, новини за прекрасните успехи за нашата страна. Почти се възгордявам. Чета и постове. Проследявам коментари. Разглеждам снимки. И се замислям. Замислям се за нещо изключително важно, замислям се за човешкия живот. За стойността му. За ценността му. За цената на върха. За цената по принцип. За парите. За комерсиалното в света ни. За нея – за изгубената човечност…
Във време на все по-стряскащи и стряскащи постижения, във време на постоянно състезание с другите и със себе си като че ли все по-често забравяме за етичните страни на нашите успехи и за това, с което плащаме. Дали е сладък триумфът, когато до теб има труп? И какво е всъщност самият труп? Просто труп или човек, който също е обичал, бил е обичан, който е мечтал? Може ли твоето хубаво, твоето гордо да е толкова хубаво и гордо, когато до теб има и такова лошо за някой друг? Дали във вечното ни състезание сме забравили да бъдем хора, да …? Дали не сме я изгубили – нея – човечността ни?
И да, нито съм алпинист, нито някога ще бъда. Това обаче не може да ме лиши от мнение, от позиция. И да – не можем да търсим обяснение от хора – клиенти, тръгнали към някакъв връх. Още повече пък и платили! Все пак да не забравяме, че това е статия в блога на Номадия – организация, която също работи за пари. Но можем да се запитаме какво е значението на парите. Парите, които даваме за нещо. Парите, които изкарваме по някакъв начин. Какви са измеренията и израженията на комерсиалното. Можем да се запитаме колко струва днес един човешки живот. Колко струва един връх? Било то и връх като К2? Колко струва един така наречен подвиг? Колко и какво струват например думите на дамата от Петрич, разказващи за “покоряването“, думите “минавах през трупове“? Знам, че тези думи са извадени от техния си контекст. Но… Все пак са казани, изречени, носят своите послания… Питам се това ли е есенцията, това ли е важното, това ли е примерът? Аз съм ужасена от това ново лице на така нареченото днес. Дали не липсва една дума – думата смирение? Пред планината, пред върха, пред смъртта и нещастието на друг, за сметка на егото?
Ще си позволя да цитирам коментар по темата на Орлин /един от нас/: “РеалносТТа е такава, каквато я направят участниците в нея. За съжаление обективната реалност за Мухамад е, че НЕ Е КЛИЕНТ и за него няма никой дори да се опита да направи нещо!! А това да посвещаваш тази „победа“ над К2, след като си прескачал може би все още жив човек, на борбата срещу насилието над жени…не знам?!“ Да, тук същественото не е дали сме против насилието срещу жени. Разбира се, че сме против! Което би било тема на друга позиция и друг текст. Разбира се, че е постижение да се изкачиш на К2! Разбира се, че …
Разбира се, но все пак нещо гложди, нещо човърка, нещо става там – вътре. Нещо не е наред. Тук, … тук има смяна на фокуса. Фокусирането върху Успеха с главно “У“. Спечелване и изгубване. Спечелването на връх, слава, чувство на триумф и изгубването на човечността. За всички, не само за нея /дамата от Петрич/. Поне според мен… Присъстването на смърт, която клиенти и не клиенти не са се опитали да предотвратят. Прескачането на човек, на когото не е помогнато. Живот, за който не е водена битка. Или ако е водена, тя не е била достатъчна. Заради върха, заради парите, амбициите, победата, снимките, фейса, славата; заради целия огромен съвременен балон, който сме надули и не можем и не можем да спукаме…
Въпросът си остава. Какво спечелихме и какво изгубихме? За Mohammad Hassan отговорът е ясен – той губи своето най-ценно – живота си.
Текст: Румяна Георгиева
Снимка: Поради факта, че нямаме снимки от К2, избрах снимка от връх Ком – поне да съвпада първата буква:)
