Свят на забрани
Все по-често осъзнавам, че живеем в свят, работещ и изграден на основата на забрани. Забранено е това, забранено е онова. Да – безспорно в много случаи това е начинът едно общество да функционира и да върви напред. Опитваме се да приучим и децата на това статукво; на правилата, които им поставяме; на нещата, които им забраняваме…
Но дали това е единственият път? Дали със забрани ще постигнем най-добрите възможни резултати? Устойчиви резултати в дългосрочен план? Признаваме, че някои неща трябва да бъдат забранени. Но други?
През това лято ние се опитахме да не забраняваме телефоните на децата, записани на някои наши лагери. Умишлено не използвахме думата „забранено“ и „забрана“. Искахме да накараме децата сами да не взимат така любимите си телефони. Искахме да им предложим алтернатива. Искахме децата сами да изберат да правят нещо друго. Нещо сред природата. Нещо, залегнало дълбоко назад в историята и развитието на човека. Нещо простичко, примитивно дори. Нещо като палене на огън, къпане в река или язовир, дялкане…
И … успяхме! Отчасти разбира се. Някои деца са затънали прекалено много във виртуалния си свят. Но други? Други поемат хвърлената от нас топка. Приемат предизвикателството. И искат да учат. Да се развиват и променят.
Значи пътят на развитието не минава само през забраните. Има и друг път или пътека – този на доверието, на възлагането и поемането на отговорност, на … личния избор… Това, което се опитваме всъщност да научим днешните поколения – да правят осъзнато своите избори и да стоят зад тях.
За нас в Номадия обратното на забраната /разбирана в конкретния контекст/ е … свобода…
Текст: Румяна Георгиева
