Аналоговото в нас
Да. Времената са други. Безспорно. Нищо общо с миналото, което си спомняме. Все по-смътно и по-смътно. Някога се чувахме само по домашен телефон. Ако дуплексът не го беше заел, разбира се. Някога си говорехме. Не можехме да си пишем. Някога…
Не!!! Това не е носталгичен пост по времето на соца! Не ни, не ми (ни) е мъчно за онзи строй!
Това е пост за онова нещо от някога-то, онова нещо, което още живее в нас. Аналоговото в нас.
Работим в сферата на приключенския туризъм и няма как – имаме и ползваме социални мрежи. Допитваме се до консултант по социални мрежи. Питаме как да се популяризираме, какво да правим, как да го правим… Дори си записвам на курс!
Получаваме съвети. Да правим постове (правим😊). Да правим често постове (опитваме се). Да правим страхотни снимки и дизайни, защото съвременният човек много се влияел от опаковката на продукта, от дизайна. Да даваме добавено съдържание, тоест съдържание с добавена стойност във всеки пост (ама това възможно ли е?). Да сме на живо (не го правим, не е нашето). Да се снимаме, постваме, лайкваме, за да имаме engagement (опитваме се, ама и често се дразним. Пак не е нашето). Да правим сторита. И селфита. Да има ни има и нас на снимките. Да сме усмихнати. Приключенстващи. Да …, да …
И ние… Ние дори се опитваме за кратко. Но … осъзнаваме, че това не сме ние. Това не е нашето лице. И решаваме – нека пък да има и нещо по-старичко така да се каже, нещо по-ретро, нещо по аналогово – ние!
Правим съзнателния избор да не се поддаваме напълно на времето си. Правим съзнателния избор да си останем такива, каквито сме.
И дано да не сме сами!
Питам се: Дали ще има някой, който ще скролне текста до края😊?
Текст: Румяна Георгиева
